Досадна муха. Бръмчи сърдито.  Tрохи по масата и пода. Изцапан с лютеница нож. Обърнат стол на земята. Обесена  слушалка на телефон. Неговият неспирен сигнал – сигнал за тревога. Сивото перде -  като разстреляна птица –  крепи се на три кукички само. Чорапчето на Мая – онова, любимото й, беличкото  с червена дантелка - там до кофата за боклук. Само едно чорапче. Шнолата ти за коса, червената, ме гледа безмълвно от масата.  Няма те. Гледам объркан. Цяла нощ те обливах с целувки, и шепот,  и себе си. Само преди  час се чухме. Беше мила и сладка. Каза твоето :”Чакам те в безкрая!” Каза го с нетърпелив тон. Къде си? Къде е Мая?  Парче кафява омазнена хартия  до крака на масата. Протягам ръка, вземам го. Слагам си очилата:

„ Никога не ме чакай повече! Нито Мая! Тя не е от теб!”

Разтрепервам се. Вдигам стола и сядам на него. Краката не ме държат. Изваждам от джоба си малка плюшена синя катеричка  с  престилка –  за Мая. Купих  я пътьом, докато бързах да се прибера.  За нас  бях приготвил от ония целувки – „ маргарити” ги наричаш ти.

А теб те няма. И Мая я няма. И  обръщение няма.  И подпис дори нямa.  И дете - нямам.

Превръщам се в  болка…