Сивкавият сумрак на зората бавно се процеждаше в стаята. Спяха прегърнати, вплетени един в друг. Тя се разбуди от кучето на съседите. Погледна часовника и въздъхна. Погали го нежно.
- Анди, трябва да ставаш.
Отговор не получи. Той спеше обгърнал я здраво с дясната си ръка, като че ли се страхуваше , че може да избяга. Мария се усмихна.
- Анди, моля те, скъпи, време е...
Той се размърда леко и отново потъна в сладостния любовен сън. Мария стана. Облече се, прибра дългата си коса и отиде да се измие. Останал сам в леглото Андрей почти веднага скочи стреснат. Чу я в банята и въздъхна с облекчение. Отпусна се в топлото легло. Kогато Мария влезе, я дръпна в леглото и започна да я целува.
- Бременна съм.
Той като че ли не я чу. Миришеше я, искаше да се разтвори и да я приеме вътре в себе си. Толкова дълго вече желаеше това, да си я носи постоянно в себе си и да я поглежда когато зажадува за всичко, което беше тя.
- Чу ли? Бременна съм – тя леко се отдръпна.
Андрей я погледна спокойно.
- На шест седмици ли си?
- Да, от къде знаеш?
- Знам кога стана – усмихна се той.
Тя му се усмихна плахо и притеснено.
- Сега какво ще правим?
- Ще го родиш, разбира се, това е нашето – моето и твоето дете.
- A Найден? На него какво да кажа? Че ще си имаме четвърто дете, което съм заченала от оня отгоре ли?
- Защо не - разсмя се Андрей - И името ти е Мария . Спокойно, той нали се връща след два дена?
- Да.
- Ще му кажеш по-късно, а бебето ще е седмаче.
- И после? Как ще гледам четири деца? Та големият е едва на осем?

- Мария, това е първото, може би и единствено дете в живота ми, няма да ти дам да ми го вземеш!

 Андрей усети как в него пропълзя раздразнение. Облече се мълчаливо. Тръгна към вратата, но не издържа – върна се, прегърна я силно, дълго я притиска към себе си.
- Обичам те! Само една твоя дума – ставаш моя, нали знаеш!
Тя поклати глава в ням отказ.
- Тогава ще ми родиш детето, аз ще  си го гледам!
Излезе бързо и затръшна вратата след себе си...  

Аглика се прозина в леглото си, протегна се и стана вече уморена от незапочналия ден. Беше й криво и нито душа, нито кафето, нито пък новата рокля я накараха да се усмихне. Андрей беше в командировка цяла седмица и това съвсем я изтощаваше от борбата със собствените й демони. Бяха женени почти петнайсет години. Имаха апартаменти, коли, къщи, кариера, но си нямаха деца. Изтощи се от безкрайните  лекари - разни светила на науката. Манастири, светии - чудотворци, болезнени и несполучливи манипулации, изследвания – резултатът беше само един – дете няма. Започнаха да се карат.
 Андрей самоотвержено и търпеливо ходеше с нея на всички възможни прегледи. Tой самият беше подложен на не по-малко изследвания и накрая след две години, една вечер, за първи път видя странен блясък в очите й.
- Ето я причината за нашето ялово семейство - това си ти! Ясно ли ти е? Тук си пише всичко, чети си го, аз отивам да се къпя и лягам!
Андрей смръщи вежди. Никога не я беше обвинявал, нищо не й беше казвал - защо, какво, кой, как, от къде се взе тази злоба изведнъж в хубавата, нежна Аглика? Прочете изследването, но нищо не разбра. Това беше  първата им нощ когато спаха в различни стаи.
Сутринта отиде при свой приятел лекар да му разчете изследването – да, имало нещо, но той го успокои, че хиляди семейства си имат многобройна челяд с много по-лоши показатели от неговите и да не се тревожи.
Така Андрей заживя самотно, слушаше съскането на жена си всяка вечер и се  чудеше  какви дяволи обзеха душата й.

 С Мария се запозна случайно. Не беше търсил лек за изтерзаната си душа и когато познанството им прерасна в интимност, прие това като знак на съдбата, че е за добро. Андрей живееше самотно, тя също. Мъжът й Найден – шофьор на Международни превози, се прибираше  два- три  пъти в годината колкото да й направи някое дете и заминаваше пак. И двамата не разбраха кога всъщност се събраха. Аглика дори не подозираше какво става, а и озлоблението  я изпиваше. 

 Андрей заобича Мария, помагаше за трите й деца. Ако командировката му беше за ден-два, казваше на жена си, че е за седмица и прекарваше дни наред с топлата, спокойна, усмихната и благодатна Мария. Спокоен, че не може да има деца се беше отдал на внезапно споходилото го щастие. Когато му каза, че е бременна някак не се изненада. Рожденият му ден празнуваха заедно и цяла нощ летяха с нея из непознати светове, косите й разпилени, огнени, ги обгръщаха, звездите им се усмихваха, луната им светеше меко и обзета от тяхната любов се отдаде на облака.
 Андрей искаше отдавна да се разведе и да се събере с Мария, но тя се страхуваше. Някаква баба от селото на Найден, на сватбата й  казала, че ако само посмее с тая кръшна снага и палави очи да напусне Найден, ще бъде покосена от лоша болест и тя и децата й. Андрей искрено се смя когато тя му разказа това .

Но сега – негово дете, негова кръв?! Не, трябваше да измисли нещо.

 Една нощ се престраши и прошепна на Аглика:
- Хайде да си осиновим едно бебче, не искаш ли, ще си го обичаме и ще се грижим за него, какво ще кажеш, а?
Аглика се развика нещо за копелета, изблъска го от леглото и той отново се прибра сам в стаята си и може би и него щеше да го разяде злобата, ако не беше сладката Мария. От бремеността беше станала още по-хубава, вече й личеше и Андрей ходеше при нея все по-често да й се любува. Когато му каза,че ще е момиченце, той я погледна сияещо.

Така Андрея се появи на белия свят една пролет за радост и тежест на майка си, а за баща си – дар Божи. Андрей отиде веднага в болницата и започна да се грижи за двете си жени, както ги наричаше. Той  заживя странен живот. Радваше се на малката си дъщеря, заобича Мария още по-силно и не усещаше дали е  на  небето или земята, не разбираше къде е.
А Аглика се щураше като луда между безполезни доктори и упоритата си амбиция.  Накрая направи нервна криза и легна разяждана от мисълта, че е победена. Обади се на Андрей  и остана  в леглото зъзнеща от страх и срам.
Той се прибра рано, отиде в стаята на Аглика, погали я приятелски по ръката .
- Как си?
- Добре. Ти… къде се губиш толкова време?
- На работа, нали знаеш. Има ли лекарства, които трябва да купя?
- Не, седни, моля те. Виж, размислих – съгласна съм.
- За какво?
- Съгласна съм да си осиновим дете. Страхувам се, че няма да се справя, но ти как мислиш?
Той я гледаше тъжно и си мислеше – защо животът не го събра с Мария.
- Ще говорим пак, сега почивай - загъна я и излезе от стаята й. Така ден след ден Аглика заживя с мисълта, че Андрей ще намери точно онова дете, което си представяше.

Когато Мария разбра,че Андрей ще си вземе дъщерята, плака дълго и безутешно. Но всичко стана някак много бързо. Той заведе Аглика в дома й. Мария с неподозирана ненавист й показа детето, а тя хареса момиченцето. Всички обяснения на Андрей, че това семейство нямало финансова възможност да се справи с четири деца и търсели някой да осинови най-малкото, тя чу в някаква мъгла и не обърна внимание на нито една дума. Просто искаше това момиченце!
След дълги перипетии по разни служби, срещи със  студени чиновници,  един слънчев ден, Андрей взема дъщеря си и я занесе в дома си. Тя стана негова любимка. Като че ли пред очите му беше  Мария, като че ли мечтата му да я носи в себе си почти се сбъдна.

Аглика стана грижлива майка, името на детето прие с мисълта, че нищо случайно няма на този свят и това е бебчето отредено за тях. А Мария залиня – от мъка по сладката малка Андрея, от все по-редките срещи с Андрей, от избухливия Найден, който остана в къщи след дълги митарства по света.

Отдаде се на трите си деца, но често  се обаждаше на Андрей да излезе с дъщеря им, да може да ги зърне  поне отдалеко.

В сърцето на Андрей се настани лека тиха тъга. Само смехът на Андрея и  огнените й  коси извикваха усмивка в очите му – той виждаше в нея хубавата, свята Мария, която го дари с дете и с безкрайна любов, която никога повече нямаше да има в живота си…