Мисля си как не съм за това време. Гледам черно- бели филми и си мисля как е имало времена, когато не е било лошо да си мъж или жена, без да бъдеш обработван от  фанатично и псевдо-феминистично общество от незадоволени човешки индивиди.
Мисля си още за детството,когато всичко беше лесно, когато имаше аромат и на  пролет, и на зима…Имаше само български песни, хубави български песни- поезията и музиката още бяха едно…откога не съм се връщала в този град, в тази къща… в това време. Няма вече нито кукуригане на петел, нито прясна боза за 6 стотинки. Тази носталгия по време, в което почти не съм живяла. Едно тъжно, сиво, комунистическо, но и точно заради това,  едно младо и невинно време, лъхащо на калдъръмени улици, на обещания скрити в шепот, на любов и на слънце.
На едно време пълно с време.
А сега нямам време дори да кажа, че нямам време - уча, работя, гледам в телефона, уча, работя, гледам в телефона… Вече няма мъжка фигура, която да ми подаде ръка докато слизам от трамвая, да ми откъсне роза от близкия храст, да пуши с мен хипарска цигара и да се прави че ме слуша докато рецитирам Дамянов. Не. Сега има кафенце, дискотечка, снимка на скротум за закуска, а Дамянов е педалска клиширана работа.
Но и аз не съм жена, на която да откъснеш роза - станала съм цинична, започнала съм да се присмивам на собствената си романтична натура и когато някой ми направи комплимент, мисля че ми се подиграва.  Кое е първоизточника?
Двете крайности, развили се една от друга, яйцето и кокошката. Към пропаст сякаш вървя и нежна смърт от любов зова… Или по- скоро ровя в тази пропаст с дъх на отминало време, на чужда нежност и любов. Ровя скелетите, играя си с черепите им, тъпча отгоре им и чакам нещо такова да се появи пред мен с музика от минали векове. За фон. С цветя за всяка сълза и с кърпичка, да ми избърше сопола. Както имаше един скеч от Улицата:
                           \"Ей ги на, всичките ми мечти събрани на куп в едни книги.\"

- О, коварна реалност - въздъхна поетът, докато циникът му се надсмиваше, а реалистът се чудеше към кого да се обърне.

Така е то. Але, хоп!
И си мисля как ми се живее във време, където да си покажеш чувствата не е срамно, където да можеш да ги изпиташ с из дъното им и да можеш после да ги пуснеш да летят във формата на спомен. Но да ги изпиташ, цялостно, като 5 минутен оргазъм за душата, а после да ги пуснеш също толкова лесно както посочваш вратата на поредния човек, доставил ти този оргазъм.  Паралели. Но да се върнем на циника, поета и реалиста. Това звучи като началото на лош виц- Циникът, Реалистът и Поетът влизат в един мозък, млад, но вече захабен от алкохол, цигари и безсмислени факти и започват да дебатират.

Поетът се  разхожда по улицата, долавя уханието на падащите листа и се усмихва. Мисли си, че е красиво, че е чудо, че е жив и че само заради това си заслужава да седнеш и да прекараш цяла вечност така- съзерцавайки красотата, която веднъж си открил.
 Какъв е смисъла от живота иначе?

Циникът се разхожда на същото място и надушва същия мирис на влага и изгнили листа. На него му е студено, мирише му на подлога и гледа калния асфалт. Каква ти красота, когато ти мръзнат краката, а стомахът ти е празен. Красотата преиначена от въображението не храни тялото, а и за душата е съмнително. Нека поета си седи, да му се намокри задника на подгизналата пейка и да търси смисъла на живота. За какво ми е смисъл, като дори и да го намеря ще го карам с него още само 40-50 години. Ебал съм ти и смисъла.

А реалистът седи и мести глава от седящия поет към вървящия циник и се чуди кое е реалност и ако и двете страни на едната монета могат да направят нещо - това трябва да е той.
Това обаче го прави несъвършен. Поетът е съвършен в неговия поетизъм, циникът в неговото презрение и язвителен хумор, а комбинацията от двете дава едно осакатено същество, не достатъчно безсърдечно, за да не се опита, но и не достатъчно талантливо, за да успее. 

Ако това съм аз - мисли си Реалистът - то няма смисъл от мен. Иначе и тримата ще полудеем.

И така си мисля, докато тримата дебатират в главата ми и си мечтая да вземат страна най- после. Защото този двойствен живот - спомените от едно романтично време, толкова романтично точно, защото е само спомен и презрението на един мръсен сегашен свят, принизен от перспективата на реалното време, това ме подлудява. Пречи ми да съм част от вълната; да стана чиновник с заплата и ежедневие или домакиня с 4 деца и кръшкащ съпруг, която ходи на църква в неделя с немита глава.  Пречи ми да не ме боли… И си мисля такива неща…