Ставаме чупливи с възрастта,
капилярно, костно, мирогледно.
Само мекото на любовта
клетките ни пази до последно.
Ставаме лениви с възрастта.
Жестовете, мислите са бавни.
Чувствата не мразят бавността,
те са просто уморени фавни.
Връщат ни към простия живот,
горското усещане ни връщат
и в полубожествен антипод
прекрояват скритата ни същност.
Ставаме разумни с възрастта.
Учим се от своята чупливост.
Пазим всяка глътка красота
и я пием бавно, предпазливо.
Даже леността не е порок.
Просто удължаваме мига си.
Всяка светлина си има срок.
Бавно ли горим - по-късно гаснем.
Но защо се лъжем? Няма как.
Бързо-бавно, краят ще се случи.
И дълбаем стръвно своя знак.
И блазе на онзи що сполучи…