Тук съм. Казвам. Времето се ослушва.
Розовите ми пръсти щракват и хукват да се забавляват с къдриците ми. После тръсвам глава в знак на противоречие със себе си. Оцелялото ми коляно, от вчерашното падане, заскрибуцва като ранен Страдивариус. Огледалото казва „не” на червилото ми. На кого му пука. Криво си цял живот. Бълват устните ми и целуват пръстена подарен от теб.
Разпилявам се преди да отворя вратата и да се слея с новия ден. Разливам кафе. Оставям малки капки на пода, които оцеляват до другия ден. Цялата ми разсеяност се спъва в килима и трупа история, която отказвам да почистя, защото не обичам да започвам начисто. Всяко петънце ме топли. Носи част от мен и променливите ми. Носи част от теб и безкрайните калдъръми на характера ти.
Ти - седнал на фотьойла се смееш. Аз - само един поглед. Гледаш ме как отварям вратата. Знаеш, че вече съм друга.