Всяка утрин е родилка-
ражда новия ни ден.
Времето му е носилка,
светофара е зелен.

Бърза този ден нататък-
все към залез устремен.
В пътя непосилно кратък
се раздава и на мен.

Аз под сянката му чиста
го навивам все на пръст.
И по жизнената писта
го пренасям, като кръст.

Залезът си го поглъща
и попада във нощта.
В утринта ни пак се връща,
като хляба от пещта.