Утопия вивенди

Смъртта и краят – слепи хвърчила!

Ще кацнат, без да ги очаквам.

Ще вземат, без да давам, моята душа,

тогава тялото ще е ненужна чаша.

Не ме е страх от тоя миг на полет,

когато, ненаучила се да летя,

едни крила от херувим  ми сторят

ангелозрачното возило над света.

Не вярвам вече на поета горд

на хълм да бъде моят дом вселена,

че от прозорците му просветлен

духът ми най-подир да се нагледа!

Преди чертата, пред вокзала краен,

се уча още как  и как, не клоунадно,

не с реч, омаслена от преиграно,

да търся сред тълпата смел чудак.

Вълкът борец за кредо невъзможно

(защото овчият гръбнак е твърде мек!)

върви след къдравите, за да може,

да пази от пушилките лирика в мен.

Хвърчилото му сигурно ще бъде бедно,

набързо шито, най-последно, „брак”...

На небесата гордият играч да седне

отдясно до отеца. Единак до единак.

11.16 - тина