Далече ли е „твоето“ небе,
надбягвам се със облаци, за да го стигна
във сянката си нося две ръце,
които да протегна щом те видя…
Крилете ми отчаяно „шептят“,
че „времето“ илюзия е - нищо,
но аз ще дойда, ще се приземя
пред някое изгаснало огнище
и огън ще запаля, после пак
ще питам вятъра - дали те зърна,
накрая тъжно ще подвия крак
върху пръстта, която те прегърна….
*Посветено на мой приятел, който преди година и половина си отиде, но много ми липсва…