Няма пътища преки към пространства, наречени \"никъде\",
няма стъпки оставени, няма знаци, стрелки, светофар,
а сърцето трепти и зове за безпаметно скитане
и само е компас, лабиринт, необятност и дар.
Накъде да вървя, накъде ще ме води, проклетото,
как не кротна за час, как не стигат му все небеса?!
То си знае едно - бесен хъс и скиталчески трепети
и безумната жажда за камбани, звезди, чудеса...
Нито стряха го спря, нито дълг, ни задънени улици,
(кой ме дявол прокле, под петите ми жар да гори),
а глупачката (аз) сляпо следвам му всички приумици -
в здрач вечерен осъмвам и послушно замръквам в зори.
А посоки крещят, върхове ме примамват и хребети,
милиони пътеки пресичат се в точка една
и не зная била ли съм тук или връща се времето,
като в някакъв филм, сътворен от всевластна ръка.
Преки пътища? Не. Те, по правило, водят за никъде,
а сърцето си знае едно - да открие света,
който носи от първия миг, но намира чрез скитане,
за да бъде компас към камбани, звезди, чудеса.