Сурови дни

Светът успява пак под нулата.

Набъбва, гърчи се и ражда страстно

и след родилните води изтича

отрочето на ябанджийско щастие.

На прага ми е дърводелец чужд.

Човека лъмбър, из гората минал.

Изчаква след пророка „мръсни дни”,

Йоан да му прости пустинята.

И всяка нощ мъже сърдити

с бради - прорасли над огньовете,

изливат с тасове тракийско вино

сърцето да накарат да говори.

В гърлата кухи корита до сиво,

през тях следи от оцеляла младост,

отдавна от жени не пили сили.

На огън не изпекли двоен залък.

Проклятие са белите пъртини!

Ледът, сковал зеленото до синкаво,

чернилката по облака увиснала,

проклето зимното обезсърчаване...