Белият яшмак

     Дядо Вели бършеше с бяла ленена кърпа, извезана по краищата с червен конец, потното си лице и врат. Бърше и му се струва, че меките топли ръце на неговата Гюлфие го галят.  Споменът го люшна… 

     Стои на пътната врата, а насреща му върви Гюля, неговата Гюля. Като затропала с ония мънистени чехли, като се люшнали ония бели ръкави на ризата, запасана с оня ален бръчен вълненик, като се белее оня яшмак, сърцето му прихлопа бързо, бързо. Спомен ли, що ли, го хвана за гушата и взе да го души.
    –   Гюле, Гюле! – едва промълви той. Навлажниха му се очите, па вдигна ръка и с опакото ги избърса. Тежка въздишка се откъсна от гърдите и подкара тютюнджийската кашлица. – Е-е! Бог решил, Бог прибрал … Кой съм аз да се меря с него?... Каквото Той каже … Както Той нареди …  Не мога да му се бъркам в работите, я!
     А пред очите му Гюля. Върви тя, върви право към него, усмихва се, но не продумва. Лицето и свети като месечина, в очите й небето се оглежда. Мина покрай него, погали го с ръка по бузата и без да каже дума затропа с гиздавите чехли надолу по улицата. Белият яшмак се развърза от главата и отлетя като бял лебед в небето…

     Дядо Вели беше запладнил овцете под голямата слива. Налягали една до друга, мръхтяха в жегата.
    –   Де, жега, де!... Сестрици, – говореше на овцете си, – полежете тук, полежете – и отпи от манерката вода. – Ще ви закарам по-нагоре под тополите. Там има зелена тревица, … сенчица … Още малко полежете, нека мине жегата … Много е жега, я! 
Разпери бялата кърпа, избърса отново потното си лице и врат, и я разпростя на тревата до него да съхне. Очите му се премрежиха, видя неговата Гюля седнала до огнището как везе тая кърпа:
    –   Вели! – му рече тя,  –  тая кърпа все в овчарската чанта да я носиш, от пот да се притриваш, на главата под шапката да я слагаш в жегата. – Чу ли ме Вели! Разбра ли?
    –   Разбрах, Гюле! Седеше на малкото столче до огнището и пушеше цигара. Обичаше да слуша гласа на жена си. Такъв един все едно гугутка гърголи  когато пее,  накрая се засмиваше и поглеждаше хитро към него и току ще му рече: 
     –   Ангеле мой! (в мюсюлманската религия Вели означава ,,Ангел”) 
     –   Гюле, Гюле! Знаеш ли, че миришеш на гюл и си хубава като гюл сутрин рано? – отвръщаше й той, а на душата му хубаво, хубаво!
     –   Бог е дал и мъка и радост, – си мислеше дядо Вели.  –  То, радост без мъка комай няма. Има я, ама не можеш да я пипнеш, само ти издува гърдите и разлудява сърцето, а душата ти лека, лека, пърха като пеперуда, па се вдигне нависоко в небето, гледа отгоре и всичко разбира. Радостта докосне ли някой, той Богу става драг. Докосна ме и мен, но защо за толкова малко, Боже? 
      Съгледа някаква бяла птица високо в небето дядо Вели. Сложи ръка над очите да не блести слънцето в тях. Бялата птица закръжа, закръжа и кацна до него. Огън да беше паднал от небето да го изгори, а то? …Белият яшмак на Гюля легна до него и замириса на гюл, както мирише гюл рано сутрин по роса.
    –   Гюле, ти ли си? Взе с разтреперани ръце яшмака, приближи го до лицето си и все едно тя го погали. Две тежки мъжки сълзи го покапаха.
    –   Я, бе, овчици! Вижте кой е дошъл при нас?… Баба ви Гюля!  –   И зарови лице в яшмака дядо Вели.  –   Чу ме, Боже, ти мен, …а? … Чу ме?   –  После с треперещ глас и заговори.

    –   Тежко е, Гюле, какво да ти кажа, сам е тежко, много е тежко. Я, дечицата се разбегаа. Че какво, да мизеруват ли тука? Добре са у чужбината, работят си, на почит и уважение са там. Знаеш ли, внучката на теб я кръстиха, има като твойте очи, все едно метличина цъфнала. Видях я, изпратиха ми снимка, убава, убава! …Поплакнувам си вечер над снимката …Милно ми е! …Нали ни е внуче. Все за теб му разправям ... и за овчиците, … и за нашето село … Нашето, Гюле, ... аман!
    –   Гюле, защо не ме вземеш при теб,… а? Поне сам да не съм …Не се живей вече сам… Не мога мила … Разбери ме! Ти сигурно седиш от дясно на Бога, каква добричка и праведна беше долу на земята. На буболечката път правеше. Лоша дума от уста ти не излезе. Попитай го! … Попитай го, Гюле! … Дали и аз не мога да дойда при теб?  Бадява няма да седя, … ще Му паса овцете, … знаеш, … добър овчар съм. Бог не може да няма овце … Той всичко има. Кажи му, Гюле! …Кажи му за мен, … кажи! … Че искам, Гюле, … там горе … като се върна от овцете, да си седнем пак заедно вечер до огнището и ти да ми гърголиш като гургулица, да си везеш бело платно и да ми миришеш на гюл. Кажи му го, Гюле! Че ти ще го видиш, а аз тука сам,  още много мъка ще изтегля …
      Това нещо дето го душеше го стисна по-силно за гърлото. Сърцето му притупа като развалена машина, не издържа от насъбралата се мъка, удари за последно и спря.
      На другата сутрин го намериха безжизнен, усмихнат и с отворени очи гледаше към небето. Белият яшмак го нямаше. Той беше увил душата на дядо Вели и я отнесъл при безбройните божи стада и безкрайни пасища. При неговата Гюлфие.

Яшмак – бяла кърпа за глава. Късо фередже.

Автор:

Георги Стойков.