,,Аз, Бочко Алипиев Рожков, напускам поверената ми работа като охранител на жилищен блок номер…”
Изписваше буква по буква внимателно Бочко на молбата и като че ли от всяка дума и изречение зависеше животът му. Въздъхна тежко и написа датата 31 август, но преди да се подпише, целият ден се превъртя като калейдоскоп пред очите му.
     Малката будка метър на метър едва събра картините от деня, които се превъртяха в главата му. Препълни се  и лавина от мисли се изтъркаляха на тротоара.

     –  Дали няма да се спънат някой?  – си помисли Бочко. – Колко съм глупав? От мисли не може да се спъне никой,  те да не са камъни?
     –   Може, може! – прошепна в него някакъв глас, – от мисли се спъва най-лесно и се пада най-тежко. 
Не се уплаши Бочко и отговори:

     –   Добре, глас! Видя какво стана днес, нали? – заговори му той и остави химикалката върху написаната вече молба, на която оставаше да сложи само подписа и да реши сам съдбата си. – Метафорично казано(той използваше този израз когато е объркан), днес аз направих нарушение, за което заслужавам наказание.

     –   Точно така! – отговори му гласът. – Но прояви човечност и помогна. Извърши добро дело.

     –   Това не ме оправдава. Напуснах поста си.

      Гласът не отговори. Замълча.

     –    Защо млъкна глас? Добре, мълчи си! Ще взема химикалката и ще подпиша молбата. – Заплашително взе химикалката Бочко и се престори, че се подписва.

      И тогава отново чу музиката в главата си. Видя жената днес към обяд. Буташе бебешка количка пълна с парчета старо желязо, хартия и един цял бойлер в коша на количката, а кошницата между колелата бе пълна със леко загнили,  сигурно изхвърлени плодове и две торбички стар хляб.

      Разбра отдалече Бочко, че жената е боледувала от детски паралич. Буташе с голяма мъка количката. Впечатли го как ходи. Първо изхвърляше единия си крак малко в страни, после сякаш застиваше във въздуха, опираше пръсти в тротоара с опънато шпиц ходило и леко се отпускаше на петата си. Същото движение повтаряше и с другия си крак, но преди да стъпи на земята го изхвърляше напред, като че ли играеше салса. Не стъпваше на едно и също място. Бочко имаше чувство, че тя не върви по тротоара, ами върви  по петолиние и избира на коя нота да стъпи. И тогава чу музиката,  не му се стори, тя  сякаш извираше от тротоара.

    –   До, ми, рее – ла, си, ми, сол, доо. На всяка нота сол тя кривеше много странно тялото си.
      Докато вървеше, по-точно свиреше към него, срещна погледа й. Толкова щастливи очи, Бочко не беше виждал досега. Живо огънче като пламък светеше в тях. Издаваше някакъв звук с устата си, сякаш си припяваше, или може би композираше своята музика, за да знае на коя нота да стъпи.

    –   До тук нищо лошо не си направил, – обади се отново гласът.

    –   Да но слушай по-нататък, – въздъхна тежко Бочко и знаеше, че от следващите действия, съдбата му щеше да обърне посоката си. – Метафорично казано, аз трябва да бъда честен със себе си. Наруших правилата.

    –   Добре! – чу отново гласа,  – ако искаш да ти помогна, продължавай!
Въздъхна тежко Бочко и усети как вината се промъква в него като настинка, стисна го за гушата, ехидно се изхили в ушите и едри тръпки преминаха от главата до пети те му.
    –   Добре! – продължи Бочко. - Слушай! – Вървеше, не, свиреше тя по тротоара, стъпваше от долно ,,до” до горно ,,до”, с невероятната си музикална походка. Времетраенето на нотите взе да се съкращава. Композиторката беше тръгнала по наклонената улица. Целите ноти се превръщаха бързо в половинки, четвъртинки, осминки и преди да станат шестнайстинки. Не издържах, скочих и хванах количката, защото по-надолу я очакваше полуделият от хиляди конски сили булевард. Тя ме погледна сърдито и сякаш искаше да ми каже:

    –   Защо ми обърка песента? – но не успя. Сърцето й композираше следващата песен.
      Помогнах на композиторката да премине булеварда. Стоях дълго и гледах след нея. Тя стъпваше по друг начин по петолинието. За благодарност ми беше измислила весела мелодийка: сол, ми, ми, сол, ми, ре, до, ре, ми фа, соол. И весело си я тананиках, докато  се отдалечаваше по нотното петолиние към склада за вторични суровини.

    –   Това направих, глас. Напуснах поста си. Мисля, че човек щом наруши правилата, трябва да си вземе шапката и сам да си тръгне. Компромис със съвестта и себе си  не бива да прави!
      Бочко взе химикалката и със замах подписа молбата.
Все едно огромен товар падна от плещите му. Да, той щеше да си остане беден, но честен  – ,,Метафорично казано.”

Автор: Георги Стойков