Писмo от реката на времето

     Аз съм човек с бъдеще. И като всеки човек си имам силна страна. Моята определено е бъдещето … бъдещето, където необезпокоявана се размотавам, наблюдавам, забавлявам и дивя на неща, които досега не съм и сънувала. Знам, че не съм единствената, която прескача напред в идващите дни. Знам също, че много от нещата, които ще се случат вече са описани подробно от други пътуващи във времето… Всъщност от глобална гледна точка на света всичко му е съвсем ясно. И затова вместо да повтарям казани истини, в това си писмо ще се впусна в съвсем лични преживявания, които никъде другаде няма да прочетете.
     Мдаа… Когато се хвърля напред в реката на времената, аз не само следя какво се случва наоколо, но там буквално си живея живота – пътувам, говоря с интересни личности, чета нови книги… и даже гледам филми… такива филми като: „ Брой до девет“ или „Виолонистът“ – филми, които и вие ще гледате някой ден, когато стигнете до часа на тяхното създаване.
     Но както казах вече, всеки си има силна страна. И понеже съм човек с минало и знам как се чувства такъв човек, това е и моята силна страна - миналото, където не винаги съм била жена, защото аз много пъти съм идвала на земята като мъж… докато не направих интелигентен избор…

          Съдбовният избор на един мъж с минало
     В този си (от последното хилядолетие) живот бях смел воин от коптите християни. Живеех в малка общност, направила свой дом една сравнително просторна и здравословна пещера, закътана сред непристъпни скали.
     В един от дните, не по-различен от другите дни, мъжете тръгнаха рано да търсят храна. Аз, който бях едва 30 годишен, излязох заедно с един младеж на пост пред входа на малката ни „крепост“. В този миг слухът ми долови шум от внезапна битка и без да се бавим хукнахме надолу по скалите, час по-скоро да помогнем. Изведнъж бяхме заобиколени от десетина въоръжени мъже, които явно вече бяха убили нашите другари. Ние двамата сега бяхме единствената надежда за останалите в пещерата жени, деца и старци, затова бързо прошепнах: „ Днес не е време за умиране!“ и светкавично хвърлихме късите мечове на земята.
     Предводителят на мъжете, гледайки ме строго каза: “Закълни се!“
- Заклевам се в Бог и Сина Му да не вдигам оръжие вече – отговорих.
- Не е достатъчно – отсече той.
     Знаех, че не е достатъчно и хванат натясно продължих: „ Заклевам се в Бог, в Сина Му и Светия дух да не наранявам никога никого!“ И в същия момент видях как Белият гълъб кацна на мястото където беше слънчевия ми сплит. ( Оттогава тази клетва върви с мен през вековете. Затова и в този си живот казвам: „ Аз се заклех да не вдигна нито ръка, нито нога против Бога!“)
     Клетвата повтори и младият ми приятел. И чак тогава погубителите върнаха оръжието ни и ни пуснаха, а ние побягнахме като диви кози нагоре по скалите. Тичайки младежът ме попита: „И какво ще правим сега? Заклехме се. А Свещената птица не е за подигравка.“
     Погледнах към Гълъба, който кротко си лежеше в слънчевия ми сплит и отговорих: „Ние вече не сме воини. Ние сме монаси!“ Това мое решение предопредели окончателно бъдещето ми. Един глас от Небето тихо каза: „Ето сега ти си въздигнат в по-висок ранг – от ранга на мъж се изкачваш в ранга на жена!“ Бях изненадан от това откровение свише, но нямах време за мислене, понеже враговете ни вървяха след нас.
     Щом влязохме в пещерата мигновено разбрах защо жените са с по-висок ранг от мъжете. Аз трябваше да защитя всички без да проливам кръв. Тук наистина се искаше соломонова мъдрост.
     Храната в тия времена беше твърде оскъдна, но аз побързах да грабна една сребърна табла и сложих върху нея парче питка и шепа зърна сварен боб. Разбирах, че това е обидно малко и посегнах към плодовете, но момчето до мен прошепна: “И нашите хора трябва да ядат нещо…“ Тогава вместо плодове сложих чаша вино и когато преследвачите ни влязоха, подадох таблата на водача им. Той погледна благосклонно към нас и започна бавно да се храни. Подобна табла дадохме и на приближения му. А останалите от групичката тръгнаха да оглеждат свидния ни дом. Мога да кажа само, че се държаха безкрайно почтително, като не посегнаха на нищо и на никого, за което бях безкрайно благодарен на Всевишния, слава на името Му!

                                   Рания

„ Само ако знаехте на какви
опашки се редят душите,
за да се родят в България,
няма да повярвате“.
Петър Дънов

     След няколко дневен опасен преход над диви урви и скални сипеи, най-накрая Рания реши да отдъхне. За целта избра канара надвиснала над нищото. Денят обещаваше да бъде хубав. На изток зората мързеливо плуваше сред зарево от огнени отблясъци. Долу в низината хората все още сънуваха сънищата си, живеейки в последните блажени минути преди рутината на деня да ги вкара в коловоза на делника.
     Хората… За тях бе угрижена Рания. Тези наивни деца на Бога не можеха да видят случващото се, докато то не се случеше. А случващото се и напомни за времето, когато тя бе царица на амазонките и отказа да влезе в съзаклятие против живота на слабите и беззащитните.
     Нищо в този свят не става случайно. Даже не съществуват и случайно започнали войни, колкото и нещата да не изглеждат така отстрани. Но това е така понеже всяка водена досега война дълго преди това е била договаряна.
     И този път не бе по-различно. Точно сега (някъде в дните малко след лето 2014-то) в една огромна зала, тайно и далече от очите на своите народи се бяха събрали техните лидери. Всички до един бяха мъже с изключение на представителката на България. Странно, но вглеждайки се в „царете“ на нациите от висотата на своята канара, Рания забеляза обезпокоителна закономерност. Представителят на Франция твърде много напомняше Наполеон. Представителят на Русия бе едно към едно със Сталин, а на Германия пък беше копие на Хитлер. Така беше и с другите държави – те сякаш бяха изпратили на преговорите своите древни военнолюбци.
     На тази така важна среща мъжете единодушно дадоха старт на Третата световна война, като се подиграваха на младата красива жена (България), тъй като само тя беше против.
- Нима не ви е жал за вашите мъже, синове и деца? – попита тя, отправяйки силен призив за мир и разум.
     Но разумът сред лидерите отсъстваше и те не отстъпиха от пъкления си избор.
     Тогава царицата България каза: „Аз и моят народ няма къде да отидем. Земята е и наш дом. Но моите хора няма да воюват. В тази ваша война ние ще се грижим за ранените и пострадалите.“
     И тя – единствената жена, излезе угнетена през вратата на залата, знаейки колко безценен е животът на всеки човек и колко колосална скръб ще се стовари върху хорските души.

                                        Йети
     За мен е истинска загадка как тези допотопни праисторически същества са се промъкнали в дните на човешкото ни съвремие. Наистина няма логика. Та тяхното място изобщо не е тук.Но евентуално все пак съществува минимална възможност през хилядолетията отделни екземпляри да са се съхранили до днес. Или пък по-вероятно е някои от тях да са попаднали във времеви портали, които автоматично са ги изхвърлили в нашия крехък свят. Аз все още нямам верния отговор, но съм чувала, че през 70-те години на миналия век в Родопите са били забелязани следи на „голямата стъпка“.
     Всъщност доскоро йети бяха изцяло извън полезрението на женското ми любопитство, докато един ведър ден в началото на 2015 година млада двойка „китеници“ внезапно се появи на Витоша. Оттогава ги държа под око и може да се каже, че вече съм половин експерт.
     Йети наистина се чувстват невероятно комфортно тук и сега. Предпочитат планините и обожават големите градове. В това отношение Витоша е перфектния избор. И тъй като при нормален ход йети се придвижва със 70 км в час, да се разходят из софийските улици за тях е като детска игра.
     Друга особеност на тези същества е, че те могат да бъдат видяни само от голямо разстояние. В близост до хората са практически невидими, поради способността им скоростно да се преместват в пространството. За тях ние сме бавни като охлювите.
     Ако ме питате дали съм ги виждала, ще потвърдя. Да, наблюдавах ги от прозореца на втория етаж на офиссграда. Те най-спокойно си вървяха по една от улиците, досущ като хора – изправени и един до друг. Нормална семейна двойка. Момъкът йети всъщност е висок около 3 метра, а възлюбената му е с глава по-ниска от него. Целите са покрити с тъмна сивкаво-кафява дълга козина. Най-много се впечатлих от открояващата се отзад точно върху „опашната кост“ туфа от дълги кичури, оцветена в цвят махагон. Мога да ви уверя, че гледката си заслужаваше. Но тъй като имам да споделям още доста по темата, сега отивам да си направя нещо за вечеря и обещавам да продължа да нищя йети в следващата 15-та част.