Една мъглива събота - като съдба неясна.
Ридае есента. Сълзи целуват устните.
Те мокрят сетивата, пътечката ми тясна
и сребърно блещукат по клоните напуснати.
Върви до мен тъгата и даже ни е весело,
че толкова е мътен далечния пейзаж.
Рисуваме по него глухарчета обесени,
слънца почти изгаснали, след много дълъг стаж.
Проджваква под подметките тревата пожълтяла.
Листата гният кротко и потъмнява златото,
с което си купуват цъфтежа и началото.
Дори е симпатично безлично-грозноватото
ухание на скръб, горчилка и на кално
(каква необяснимост) надежда даже-капчица.
Уютна и мъглива, красива и печална,
една страхотна събота с усмихната захапчица.