Дъждът почукваше в стъклата,
припяваше си тиха песен,
а той стоеше в самотата,
във спомените си унесен.
И мислите му пак летяха
към най-дъждовното момиче,
очите му в тъга блестяха
и знаеше, че го обича.
А километри ги деляха,
но в мислите си той я зърна,
а липсите така боляха,
как искаше да я прегърне.
Дъждът почукваше в стъклата,
а тя си мислеше за него,
за допира и аромата,
затуй, че беше И потребен.
И мислите И пак летяха
към слънчевата му усмивка,
очите И в тъга блестяха,
че само с него бе щастливка.
Вали дъждецо, и не спирай,
отмий тъгата им в сърцата,
любов такава не умира
и пак ще минат под дъгата.