Направих си музей на спомените,

с едничка секция: „Приятели”.

Оттам ме гледат с кухите си погледи

онези, със клеймото на лицата си,

които някога били са приближени,

а днес са просто восъчни подобия,

с черти разтекли се и разкривени,

страдащи от болестта ателофобия*,

с размазани усмивки от двуличие...

Не ми е жал за тази инсталация,

извръщам взор със безразличие,

не подлежат на реставрация

и скоро ще ги претопят за свещи,

блестящи под измислено разпятие.

Останалият восък ще нахрани пещите...

Така приключват някои приятелства...

*ателофобия – страх от несъвършенство

(можех да поставя Атазагорафобия – страх да не бъдеш забравен или да останеш незабелязан от другите, или Атикифобия-страх от провал...)

AniJ(ツ)Eli®