Даа, определено е хубаво, когато човек си види името под стих, публикуван в национален седмичник. Става му приятно и за момент изпитва чувство на леко главозамайване. Едно от проявленията на алтер - егото ни. Обаче мен ме провокира да продължавам нататък и си давам ясна сметка, че тепърва ми предстоят да напиша още много стихове, статии, импресии и проза. Пиша от време оно. На хвърчащи листчета, на салфетки, на тефтери, в тетрадки. Гледам да хвана момента. Написах първото си стихотворение в четвърти клас, вдъхновено от есента. За съжаление не пазя оригинала, нито пък си спомням как поне започваше. Отмъкна ми го един калпазанин, барабар с тефтера и повече не го видях. Надявам се, че още го пази. Две години по - късно, в шести клас написах първата си пиеса, малко в стил \'\' Пепеляшка\'\', имахме задача дадена ни от госпожата по изобразително изкуство да напишем сценарий на свободна тема. Изработих и куклите с подръчни материали и мисля, че се справих добре. Пиесата предизвика фурор в класа, казано скромно. И отново не пазя оригинала, защото тоя път майка ми го изхвърли. Но въпреки тези проблясъци, не смятах да се занимавам сериозно с писане. И до ден днешен не чета поезия, което е парадокс. В по - късните ми години спорадично ме озаряваха вдъхновения, но от сегашна позиция на времето, знам, че нищо не струват. Най - дългата ми творческа криза продължи десет години. После се отприщих. Буквално. Разчупих се отвътре навън и реших, че нещата ми не са чак толкова лоши. Избягвам някои капани ловко. Тоест да не копирам, да не се повтарям, и да не пресолявам твърде много манджата. Сладникавия, лигав стил винаги ми е бил чужд. Тъгата ме вдъхновява повече. Любовта пък най - много. И е по - лесно да пиша от първо лице. Защото така най - добре разбирам лирическите си герои. Влизам максимално в кожата им. И винаги след като публикувам нещо по - сериозно, се консултирам с моите ментори. Твърд фен съм на белия стих, на различно построените строфи, и не спирам да се пробвам в нови и непознати жанрове. Само един бих пропуснала, и това е фентъзито. Там не ме бива. Та се питам - орис е това, нали? Да пишеш, да се състезаваш сам със себе си и винаги да си учуден от крайния резултат. Но и в същия момент да си отговорен за всяка дума, всяка строфа, защото те интерпретират по различен начин. Но, приятно е. Изтощително приятно. И дай, Боже, много нови вдъхновения занапред.