Застинал в стаичката светла,

той впил е поглед у земята.

Замислен, какво жена му беше рекла,

остра болка прониза му душата.

- Красиво бе. Ще помня всичко, обещавам,

но моля те, не ме изпращай със сълзи!

Сега ме целуни, че заминавам,

хайде, ти не страдай - не тъжи.

- Чакай! Аз няма да те забравя,

постой още малко със мен, любима!

Кажи ми какво да направя,

да получа още малко любов незаменима?!

Но от нейните очи, отрони се сълза.

Леглото бе крайния път житейски.

Той стисна силно, още топлата ръка

и проплака тъгата, обзела го зверски.

На вратата сега се почуква.

Той става бавно и отива да отвори.

В стаята, мръсен въздух се всмуква

и влиза гостенката без да проговори.

- Хайде! Заведи ме при нея!

Не искам да дишам този въздух сам!

Не ща вече тоз живот да живея,

не мога нищо на никой да дам!

Тя го хваща за ръката

и повежда го навън полека – лека.

И истинска усмивка по устата,

задава се топла, приятна и мека.