От облак сив
е тънката ми дреха.
В зори ще мина,
ти не ме търси,
че образът ми е
от дим по-рехав -
нагарча и полека
се топи.
Следите на сърните
нямат памет.
Ловец ли е сърцето,
та крещи
по кучетата на мига
и хвърля камък?!
Улучи ли, знам,
много ще боли....
И пак ще тръпне
нежността ми боса
от утринния хлад,
от моя страх,
че нямат отговори
тежките въпроси.
Изпускам ги.
Превръщат се във прах.