Една висока стълба към Небето

ми трябва, като път, да изкача

таз пропаст, що дели ме от човека,

когото любя, с който да умра

мечтаех. Всъщност планове безбройни

си правехме - за къща, за деца.

Повтаряше ми дълго, неуморно,

че иска да съм негова жена.

Сега го няма, няма как да стопли

премръзналите ми от студ ръце.

Не плача вече. Тихите ми вопли

заменям с песни светли, от сърце.

И Бог е милосърден, и ми прати

едно детенце - ангел. Любовта - 

тя има много форми и обрати.

Синът му мой другар е. И в съня

бащата срещам, нищо, че забравям - 

такава е човешката съдба.

Надигам се и рамене изправям

и тръгвам пак. Зове ме Любовта.

03.12.2016 г.      ЕЛИА

София