Един притихнал в полумрака мъж
и роза със окапали цветчета,
небето нарисува в капка дъжд,
която още в мислите ми свети.

Под стряхата, до старата върба,
го виждам вечер. Стъпките ми чака.
Не всеки отговор живее в Не и Да,
ала без тях, ни крачка по нататък.

И в този смисъл нямам миг покой,
защото, всъщност, двамата сме роби -
замръзнал е на кръстопътя той,
а аз да бъда негов студ не мога.