Вода и въздух… Между тях – черта.

Прехвръкват светлосенки и се реят.

Оглежда се в небето мокрота,

а облаците се оглеждат в нея.

Дали е край? Или родилен белег

на нещо пожелано и очаквано.

Вратата към различната неделя,

която ще прогони самотата ми…

Градът е есенен, и мокър, и сънлив…

Бродират тихи стъпки тротоара.

А върху локвите и хоризонта сив

небето стеле спомен за пожари.

От петък до неделя е така…

Не свързвам. Не разделям.

И не липсвам.

Понякога говоря със дъжда

и думите му после си записвам.

Горчиви... Като късен цвят от съвест 
в букет от непризнавани вини. 
Като узряла истина след дълго 
очакване светът да се смали. 
Да стане по-добър и разбираем,
какъвто беше някога преди,
да усвоим изкуството да мразим. 
Преди да порастем... Преди... Преди...