Засечка. На една и съща спирка.

От последната ни среща мина малко.

Сега ни се налага да пътуваме със теб.

Един до друг. Седалка до седалка.

Задавих се... от всички мои идеали,

за да виждам само твоя лик.

Влюбих се в едно несъвършенство,

дори цената след това платих.

Заспах. Облегната на твойто рамо,

не очаквах, че ще стигнем чак дотук.

Като клавиш на изоставено пиано,

който при натискането не издава звук.

Мълчание. Разделяше ни всичко.

От моята чувствителност до твоя непукизъм.

Твойте крайности и моята първичност.

От твойте ценности до моя егоизъм.

В слепите си мисли те създадох

по-свят, по-чист и от безлюден храм..

Но натиснах спусъка и те предадох,

оставих те да се изплъзнеш сам.

Събудих се. А ти не бе помръднал.

Улучих погледа ти. Рязко се извърнах.

Мълчание. Да, трябваше да тръгвам.

Слязох... Дори не се обърнах...

Ти така и не ме спря...

Аз така и не показах, че го искам...