Защо, когато тичам уж напред,
ме тегли винаги да се обърна,
защо, когато пиша всеки ред
в началото *накрая ще се върна
и нишката изгубвам между нас,
все в миналото тъжно да се взирам,
ако „напред“ със тебе нямам шанс
пак връщам се назад и те намирам.
Сега, когато тичам пак напред
назад, не смея и не се обръщам,
защото ще допиша онзи ред,
на който за раздяла те прегръщам!