Мечтаеше тя за снега и снега 

се появи под прозореца и

видя преди да умре морето,

което никога не е било оковано,

 

когато прекрачили пустинята

чули, че са задава силен порой

един безкраен водопад от лъчи

в който се обичали като никога

 

измежду фалшивите и истинските

огледала, откривайки истината

за себе си -  бялото и черното

в палитрата от дъга на живота -

 

открили се един в другиго

снегът и слънцето, влюбвайки се,

разбрали се вечно да се борят

да бъдат мир и мирно да се любят...

 

***

 

А отвън, нагоре едно лудо небе

ги закриляше каквото и да се случи...

А на свое място то също мечтаеше

да пътува из живота и да опознава

 

непознатото, възможното в невъзможното.

Да прогледне отвъд нещата, отвътре

и да усети, че намира се на топло място -

в обятието на земята, обичащите се тайно...

 

А всъщност пътуването из времената,

пространствата да е само един претекст,

за да се обичат на същата, но различна сцена - 

тази която ги закриля, а не заклеймява.

 

За да могат да се насладят на всеки миг,

дори и да е последния, но миг на щастие.

Все едно е последния, а всъщност е първия

от много други - минали и недошли още...

 

каквото и да е, където и да е но да го изживеят...

да не е сън, освен ако не заспят завинаги.

И да напишат своята неповторима история

във всяка една целувка, във всяка една ласка,

 

в прегръдката, в която сбъдват мечтите си...