- От теб нищо не става! Отново грозна рисунка...- каза госпожата на малката Мон и изхвърли рисунката в кошчето за боклук. Малкото момиченце я погледна, после се сви и седна на чина си . Децата й се смееха някак победоносно и сякаш  с очи и казваха \" За нищо не ставаш, махай се от нашето училище!\" Мон беше чувствително и емоционално дете, не се спираше на едно място. Пълна с въпроси за света, за хората, за приятелството.
    - Стига си досаждала, бе дете ! Боли ме главата, а ти ми врякаш насреща. И спри да си измисляш, че те тормозят съученичките ти. Това е невъзможно, те са добри деца, за разлика от теб! - отнова и подвикваше учителката, когато Мон и сподели, че децата я тормозят и бият. В училището не обичаха деца като нея- любопитни повече от \"нормалното\", подвижни повече от \"нормалното\" и \"искрени\" повече от нормалното.
    - Какво ти е Мон, защо плачеш милото ми дете? Отново ли те биха тези деца?
Не разбирам какво толкова искат от теб, не знаят ли, че и ти искаш да играеш с тях... Не плачи мила, кажи ми, какво ти е- попита я веднъж майка й, след като бе видяла кръв по якето на своята дъщеря.
    - Нищо мамо, не се тревожи!  Аз ще се оправя.
    - Кажи ми Мон, сигурна съм, че е станало нещо в училище. Защо не ми споделяш, аз съм твоя майка и винаги ще те подкрепя и помогна.- каза майка й, докато детето едва преглъщаше сълзите си от страх и обида.
    - Добре мамо, ще ти кажа, само ми кажи, нали не те натоварвам с моите проблеми?- прошепна, като вече плачеше тихо, прегърнало жената, която я беше родила преди 9 години.
     - Мони, ти никога не си ми била в тежест, запомни го. Ти и брат ти сте най-важното нещо в моят живот. Защо мислиш, че ми тежиш, кажи ми моля те!- тогава то отново се разплака, но този път още по-тихо.
     - Госпожата, мамо. Тя ми го каза. Каза, да не те занимавам с моите глупости. Каза, че само те натоварвам, и аз и повярвах, мамо. Нали не те натоварвам?- попита майка си, като гледаше с тревога.
     - Чуй ме добре, Мони. Ти никога не си била и няма да бъдеш тежест за мен, запомни го. Каквото и да става, аз съм до и зад теб. Нали?
     - Да мамо, благодаря ти, че ме обичаш! -
       На другият ден нейната майка замина до училището. Щом я видя госпожата , веднага се намръщи и зае бойна позиция.
     - Кажете госпожо Михова, по какъв въпрос сте дошла този път?? Пак ли заради вашата дъщеря?!
     - Да, отново! И всеки път, когато се налага, ще идвам.- отвърна тя , като едва успя да контролира своят гняв и възмущение..
     - Чуйте ме много добре какво ще ви кажа уважаема госпожо! Явно не си обичате професията на учител, явно и не обичате децата. Явно нямате сърце, щом така се държите с неразбиране към децата. Запомнете, всяко дете има нужда да бъде разбрано, изслушано и подкрепяно. Всяко дете има нужда от внимание, и ако за вас моето дете е тежест, че е любопитно, че е будно... То за мен не е! Вярно , майка съм на Мон, на вас не ви е никаква. Но, приляга ли на професията ви подобно поведение и безчувственос... Не! Вашето призвание не е да сте учителка определено. Един учител на начален клас, би трябвало най- вече да обича децата. А вие не ги обичате и те го усещат. Още утре ще махна детето си от това училище и то заради вас- Дано сте доволна, че наранихте и унижихте едно девет-годишно малко момиченце. Желая ви приятен ден , госпожо!- след което затвори врата зад гърба си и си замина, с мисълта,че винаги ще бъде до своите деца и няма да позволява на никой да ги наранява! След една седмица отписа децата си от училището и ги записа в друго, което беше проучила много добре!