Вмъкна се във вените и сетивата ми,

малко по малко се доближаваш,

и влизаш в мен, в ума ми, в сърцето ми,

завладяваш ме, а всъщност ме освобождаваш,

не знам кога ти отворих вратата...

Ти си кислорода във въздуха ми,

и само теб мога да те дишам...

неизменно, неутолимо и несломимо

като солта в морето... Кажи ми? 

Къде беше преди? Сляпа ли бях тогава...?

Днес чувствам, че ме обичаш в думите

и в делата си, че и аз те обичам така...

че съм това, за което си мечтал и че ти

си повече от това което аз съм мечтаела...

Така че, ще ти прошепна нещо, чуй ме...

не си и помисляй да ме пуснеш нито за миг,

дори и да си помислиш, че е за добро...

не е така, вече сме влюбени... и безкрайността

дори не може да ни победи...

А сега пак искам да ми кажеш без думи...

прегърни ме, както бурята затишието

и открий вътрешното ми спокойствие...

Подари ми още една нощ, която няма сутрин

и остани в мен, щом слънцето се покаже...

Звездите блестят повече, когато съм с теб,

и сутрешните лъчи са безкрайни и така

нещата най - накрая достигат своята съдба,

като всяко пробуждане, след заспиване...

Днес и сега, точно в този момент, знам,

че само ти си моят път и всичко най - накрая

придоби смисъл, кажи ми - къде беше преди?