То се размърда в съня си. Лека усмивка плъзна по лицето му, очите му, изумрудено блестящи бяха затворени, но въпреки това можеше да възприема и да вижда цялото величие на вселената. Ръцете му,  свити в юмруци,  се разтвориха за полет, а с крак се оттласна от повърхността и полетя в пространството. Беше чакало този миг месеци наред, беше готово да научи всичко за заобикалящите го чудеса. Съзнанието му възприемаше абсолютно цялото познание съхранено в наследствената памет на хилядолетията.

Летеше със силата на мисълта си и се учеше. Можеше да прескочи от точка в точка само за части от секундата. Преодоляването на стотици хиляди светлинни години не беше никакъв проблем за него. Толкова много и достъпно познание имаше наоколо, само да го пожелае.

Знаеше точно къде се намира във всеки един момент. Знаеше, че мястото от което тръгна се нарича Земя, че тя е третата планета от Слънчевата система с главна звезда наречена Слънце и че има един естествен спътник наречен Луна. В момента, в който пожелаеше, научаваше купища факти за всеки обект покрай който преминаваше,  за историята и развитието му  през вековете. Времето му беше малко, чувстваше това и затова бързаше.

Прелетя покрай Слънцето и се гмурна под един особено красив протуберанс, сияещ във всички нюанси на златисто и огнено червено. Усети мислено мощта на радиацията, сливането и пулсациите на водородните и хелиевите атоми. Потопи се в слънчевата корона и надникна към вътрешността. Съзнанието му отворено за чудесата на вселената се озова на най недостъпните места и регистрира, и запечати такива красиви гледки, които никой не можеше да си представи.

След това се плъзна по спиралата на ръкава Орион в галактиката Млечен път. Реши да пресече през всичките пет главни ръкава и да достигне до зоните на тъмна материя. Движейки се към Галактичния център последователно премина през спиралните ръкави Кил-Стрелец, Щит–Кръст, Норма, вътрешната част на Персей. По пътя си срещаше Червени гиганти, звезди джуджета, неутронни звезди и огромно количество планети. И ето го най-сетне центъра на Галактиката с неизменната Черна дупка. Мисълта му опипа наоколо и регистрира облаците от космически прах, разпръснатите части от други по-малки галактики, които са се сблъсквали преди милиарди години, раждащите се нови звезди. Премина през тайнствената Тъмна материя като съвсем леко забави скоростта си, защото усети могъщата й съпротива. Беше като придвижване през тресавище, лепкаво и засмукващо.

Научи толкова много неща и сега трябваше да се връща. Гласовете го викаха все по-настойчиво. Време беше! Изстреля късче мисловна енергия и ето вече беше на Луната.

Появи се там точно в момента , когато Земята изгряваше. Първо се образува една светла точица, която бързо растеше и се оформяше като блестящ процеп на фона на плътното черно наоколо. Представи си,  че това е тунел, в края на който се вижда светлина и скочи в него. Гласовете станаха силни и разбираеми. Викаха го…

С последни тласъци на съзнанието си се опита да запомни и съхрани цялата информация, която беше получило по време на пътуването си. И в мига преди да достигне светлината узна, че само след части от секундата ще забрави всичко… Защото така повеляваше Човешкият разум. Гласовете бяха достатъчно силни и един от тях щеше да стане най-любимият му оттук нататък…

-          Дишай! А сега напъни! Силно!

-          Аааааааа, АААААА!!!!

-          Сестра, форцепс! Така, готово!!!

-          Уаааааааааа, уааааааа, уааааааа – бебето изплака.

-          Майче, вижте какъв юнак сте родила! 45 см , 3. 700 кг! Да ви е честито, напълно здраво момченце!

-          Благодаря ви докторе, нека да го подържа малко! – каза майката и нежно положи на гръдта си малкото вряскащо вързопче!