Сутрин ставам по навик

и аларма в работно сърце

пренарежда войнишки наряда

с неизпитата чаша кафе.

Няколко мига и ето живота

по лицето си идва след нощ,

по косата - изгряват въпроси

и се къдрят в бретона гаврош.

Ако можех някак да смъкна

тия стари бои от фасадата,

да превърна коритото в младо,

да го пусна по вятъра правилно...

Недоволни младежи ще искат

да катерят стремглаво черупката.

Ще говорят на воля, неуставно,

и ще тропат с обуща по спусъка.

Аз край тях като стария мичман,

избелял да отпраща потпури,

ще разказвам на себе си приказки

и ще кротна пред тяхната буря.

Само вечер ще вия в завивката

своя гняв, недобит и начетен.

Ще заспивам под сто новолуния,

за да срещна човека от петък.

12.16 - тина