Намирам утеха в самота си,

чашата с вино

и изпушените пет цигари за вечерта....

Чувствам се добре.

На безумно високите си ботуши,

сякаш докосвам Вселената

с пръсти...

Устните ми са безсрамно червени,

Но не принадлежат на теб

А на мрака... който наднича

под гримираните ми с черно клепачи...

Не можеш да ме имаш...,

затова ме мразиш и обичаш едновременно.

Не мога да бъда твоя, защото

не познаваш фибрите на душата ми...

Не знаеш коя съм

и колко лица мога да имам...

Оставам отпечатък в ума ти

с черни криле танцувам

по струните на страстта ти...

и си отивам отново, сама...

със усмивка, която не можеш да видиш....
през стъклата от лед.


автор: Моник Валерѝ

 дата:21/12/2016 г.