Някога Архимед казал: „Дайте ми опорна точка и достатъчно дълъг лост, и ще повдигна Земята.” Това важи за материалния свят. Но ако надникнем в света на абстракциите, какво ли ще се случи?

Чувала съм да казват, че най-тежкото нещо е празнотата и самотата. Толкова празно, че чак боли. И се побира изцяло в едно човешко сърце... Лягаш си празен и се събуждаш същия...  

А за Вината какво ще кажете? Вина като една цяла вселена. До гроб... Но само за хора със съвест. Ако Съвестта е добре завита и заспала, никаква Вина не може да я пробуди...

Или несподелената Любов. Тегне и те кара да се превиваш от болка, прекършва те, засяда в гърлото и те задушава...

Четох някъде, че „най-тежкото нещо на света е човешката сълза ... Това е единственият случай, когато душата на човека става материал и капе в една капка ..” Дали?

И все пак... Мисля, че най-тежкото нещо на света са Спомените. Ще попитате, защо! Защото съдържат в себе си и несподелената любов, и вината, и сълзите, и самотата. Всичко! Трупат се с годините и натежават. И колкото повече се доближаваме до залеза, толкова повече спомени носим на гърба си. За грешните пътища и неправилните избори, за прекалената гордост и егоизма, за всеки път, когато си изневерил на себе си, за миговете, когато страхът е надделявал, за пропуснатите възможности да кажеш „обичам те”...

Прегърбени, смалени, сбръчкани вървим към края и сънуваме миналото, защото знаем, че бъдеще няма пред нас и все по-малко тленно остава...  Всяка наша клетка е запечатала спомените, а в последната отсечка на пътя без изход, тежат най-много...

(Тема за размисъл)

АнджиЕли

09.09.17