на Ани
Над мъртво и чуждо поле,
над гнили кочани немилост,
в оловното зимно небе
във него – аз – врана умирам.
Крилата тежат като сън.
И злобата само ги движи.
Замръзва вселената вън...
А вътре почти няма никой.
Не знам откъде долетях.
И само Бог знае що диря.
От някой посока видях
и хвръкнах по чуждите дири.
Но нищичко тук не открих
сред гнили кочани немислост.
Дългът ми е като камшик
и само той вече ме движи.
Не мога да свърна назад –
да кацна в гнездото си празна.
Летя и се моля за знак,
и чакам да бъда наказана.
Гладът ми за топло небе,
сънят ми за прелетни птици
умря от дългът удушен,
умря под олово затиснат.
И гарвановият страх,
че полетът нямаше смисъл
забавя последният мах...
и в мене съвсем няма нищо.
Разкъсващо-гъста мъгла
започва над мене да пада.
Към мен се протяга земя...
и сънищата побеждават.
***
Във мъртвото, чуждо поле
е паднала прелетна птица
със кърваво, бяло телце –
на лястовица прилично.
Мюнстер
05.04.2012 г.
© Ивайло И. Радев