Видях един клошар със якето ти, татко,
и нещо в мен душата преобърна.
Не беше самота, а онзи силен вятър,
когато взе те и назад не върна.
Изтичах, спрях го, питах го, не е ли гладен,
а той учудено така се сепна.
Погледна ме и после якето приглади,
и двамата се чувствахме нелепо.
И двамата стояхме срещнали очите.
Той гледаше ме с поглед тъжно-празен,
пък моите до дъно в дрехата му впити,
а помежду ни тишината лазеше.
Не знам дали не мина време – цяла вечност
или наместих някак си душата.
Въздъхнах, че човекът е поне облечен,
а аз – минаващата непозната.