В студената нощ на тишината
сънят ми, вълк-единак, вие вън,
пред вратата на своя глас ненаситен,
на прага на моя дом заснежен.
От дълбокия джоб на нощта
изпълзява страхът
и вълчият вой го повежда напред.
Този вой всепроникващ
изсмуква луната
и зее в небето опразнено нейното място.
При другиго спира сънят,
а аз прегърнал гласа му прегракнал
ще бродя чак до далечното утро
на нощта в запустялата нива.