По-някога от някога и съвсем някъде, в мъничко селце, в мъничка къщичка живеели мъж и жена. Работили от сутрин до вечер и си имали всичко необходимо. Обичали се и се поддържали, но нямало щастие в очите им - нямали си дете. Една вечер задухал силен вятър, от небето се изсипвал порой, светкавици претворявали в страшни картини небето, от тътените им прозорците треперели. Легнали си да спят, но кой може да спи в такова време. Жената не издържала, сгушила се в прегръдката на мъжа си и се разплакала. Мъжът не питал, той знаел защо плаче. Свило се мъжкото сърце. От мъка дланите му започнали да парят, а в пръстите му сякаш се забили сто иглички. Не знаел какво да прави. Притиснал в прегръдката жена си, прошепнал й нещо и дълго я галил, докато тя заспи. Минало време и им се родил син. Кръстили го Мирек. Щастие изпълнило малката къщичка, а когато хората са щастливи, времето тече неусетно.

Пораснал синът. На петнадесет вече се научил как да оре, как да сее, как да гледа животните и в дърворезбарството на баща си помагал. Всичко му идвало отръки. И свободно време му оставало. Всяка свободна минутка прекарвал в цветната градинка, която сам подреждал и се грижел за нея.

Един ден, тъкмо помагал на майка си, пред портата спряла една каруца. От нея слязла слаба жена и ги помолила за малко храна.  Добро сърце имала майката. Поканила я да влезе и й предложила стол.  Сложила й да хапне и вода да си пийне..

- Господ здраве да ви дава - казала жената и очите й се навлажнили, навела глава и добавила  - и късмет.

И  разказала как живеели щастливо с мъжа си и дъщеря си Ксеона. Но дъщеря им се разболяла. Водили я на много места, но никой не можел да й помогне. Дъщеря й се топяла пред очите им. Мъжът й от мъка се поминал. Събрала каквото можала, впрегнала каручката и тръгнала от село на село с надеждата, че може да намери някой, който да помогне на дъщеря й.

Тъй като Слънцето отивало към залез, майката предложила на жената да пренощуват у тях. Двете жени запалили огнището отвън и започнали да приготвят вечерята.  Мирек помогнал на момичето да слезе от каруцата. Разпрегнал животното, завел го в обора, нахранил го, и го напоил. После завел Ксеона в цветната градина, за да й я покаже.

- Много обичам цветята. И аз сама си направих градинка. Когато търся място за някое цвете, имам чувството, че то само ми казва къде да го сложа.

- И аз - казал Мирек - имам чувството, че като ги галя и те ме галят ...

- И аз, даже когато им говоря, сякаш ме разбират ...

- И аз ... 

- И аз, но ...

Мирек не можел да откъсне поглед от очите й, много топлина имало в тях и в същото време много тъга. Толкова му се искало да погали косите й, че дланите му започнали да парят, а в пръстите му сякаш се забили сто иглички. Искал да й каже най-хубавите думи, да й помогне, но не знаел как. От баща си научил, че начинът, по който са казани думите, говори повече от самите думи. Затова хванал ръцете й, навел се към нея и й прошепнал нещо. Ксеона го погледнала и за първи път се усмихнала ...

Сутринта Ксеона и майка й си тръгнали. От този ден Мирек нямал търпение да отиде в градинката и се застоявал повече от обикновено.

Минало време и един ден пред портата спряла каруца.

Мирек изтичал и отворил портата.  От каруцата слязла Ксеона и ... когато прегръщаш с очи, усмивката винаги намира точните думи ...

И ако някога, някак си стигнете до това някъде и спрете в това мъничко селце, отбийте се в центъра и ще видите много стара дърворезба с надпис:

Вярата в светлината предхожда светлината!