Кристална съм. Висока. И горя.
Със мойта сила слънцето изгрява.
Понякога съм рана. И боля.
Безкрая ми във тебе се стопява.
Познавам твойте пътища безброй.
Обходила съм тяхната сакралност.
Дори да си далеч оставаш мой,
във паралелна вятърна реалност.
Към теб вървя потрепваща насън,
във зимата съм леден огнен пламък,
изгубвам се във твоя шепнещ звън,
докато в мислите ми пак е безпорядък.
Обичаш мойта звездна топлина,
проблясваща у тебе тъй щастливо,
със нея сред красива синева
танцуваш донасита мълчаливо.
Ще се докоснат нашите ръце,
когато се превърнем във надежда,
а в моето усмихнато лице
една любов към теб ще се оглежда.

12.02.2018г.
Елица