Зеленото на моите очи
във твоя поглед тихо се стопява,
във зимните космически лъчи
една надежда вътре в нас изгрява.
Прелива се във тебе моя плам,
прошепваш ми, че истински обичаш,
а после от небесното призван,
душата ми на себе си обричаш.
Аз следвам твойте вятърни крила,
превърната във птица се разгръщам,
досбъдва ни немирната съдба,
със бялата си нежност те прегръщам.
Застиваш в мойте звездни дълбини,
огромна страст сърцето ти изгаря,
във нашите напукани следи,
тъгата ни реална се смалява.
Оставаме преплетени така -
два атома родени във безкрая,
а трудната ни огнена съдба,
преглъщаме във общата омая.
Със утрото отново сме далеч,
притиснати в реални коловози,
но любовта ни е подобно свещ -
в безвремие към бъдното се носи.

26.02.2018г.
Елица