Тиха зима, бяла красота,
е сковала грешният ни свят.
Тя навява със вида си чистота,
но достойни ли сме ние?
                                           Бдят
звездите в нощния ефир,
пазят своите тайни, а романса
ни изпълва вътрешно със мир
грабнати от силата на танца
на вихрушките, от белосвежа страст.
Те танцуват своите балади,
и чертаят лабиринт за нас.
Но уви, снежинките умират млади...

И остава мазно-грозна киша
във която газим до колене.
А за нея, аз какво да пиша,
щом я няма Музата във мене?

Тя е сивотата в битието,
най-първичното от нас откривам в нея.
Всичко чуждо на душата и сърцето,
за което нямам силата да пея...

Защото моят стих е мойта песен,
и в него отразявам същността си!
А трябва ли докрай да бъда честен -
да пиша спра ли, значи съм срещал Смъртта си...

21.11.2012.

Георги Каменов