В тълпа от най-различни хора
вървя по път утъпкан и широк.
И сива, делнична умора,
измъчва ме, щом няма връх висок.
По него се оплитам в думи,
измислени от колективен ум,
във пръснати навред заблуди,
за да объркват със неясен шум.
Лъжа, дали не е безока,
застанала е сляпа най-отпред,
и дала грешната посока
налага ни абсурден, странен ред.
Отдавна част съм от тълпата -
дори от малка я наричам "свят",
но само външно с нея слята
във мислите си се спасявам с бяг.
И в тях аз стръмното катеря,
а равното с тълпата става сън...
Тогава истински живея
във върхове, които всъщност съм.