В градинския ми стол приседна Времето.
Във сняг и лед превръщат се мечти.
Кълвачът блъска главата си във ореха.
Изстинали следи таят сълзи.
Пространството завръща се към девството.
Безцветен вятър свири на фагот.
Излизам и до него сядам - Времето,
небързащо за никакъв възход.
Градината разтваря се в сфуматото,
а разговорът никак не върви.
Всред зима сме, отчаяни поборници
на бялото в очи и във коси.
Стефан Стефанов
04.03.2018 ГББГ