Гребни от тази пустота,
която в мен
се плиска тихо
и пий.
До дъно!
Над света
се спуска мрак.
Звезди избиха -
ръждиви, кървави петна
по дреха на небе ранено.
Спи анемичната луна.
В сърцето - лед,
парче студено.
Ще нарисуваш ли дъга,
преди да се стопи
и пролет,
две длани и една сълза,
а после ято птици в полет?!
Ледът е спомен за вода,
река пенлива, бързотечна,
замръзнала от самота
в един безумен свят обречен.
Кънти отвътре пустота.
Дали канал е и гондоли
пренасят спомени в нощта
и чувства скверни, полуголи?!
Дали олово ще реши
дилемата оттук-оттатък...
На кой му пука?!
Остави!
Цъфтежът беше
твърде кратък.