Времето там винаги е един без пет.

Хората пристигат, за да сверят миналото,

да обърнат пясъчните пирамиди

и да гледат до умозрително ослепяване

доколко са били истински живи.

Хората на брега приличат на диви гъби,

поникнали където не им е мястото –

фосфоресцират дрехите им,

усмивките ги издигат над малките яхти.

Залавят се за крилата на вресливи гларуси

и плуват из вятъра...

На брега на една илюзия

може да си пясъчен часовник,

паднал на хоризонта –

секундите не се движат, ти се клатиш на вълните

и бялата пяна те взема,

за да отидете до там,

където си се опитвал да видиш.

На чертата изпразваш батерията.

Спри да тиктакаш с проблемите.

Ти си още нематерия – дух на криле

и душа от думи - неизлезли, неродени,  неизхабени.

Обичай тези мигове, обичай

Себе си!

Бог в теб – иди си,

така се раждаш от облаци думи!

...

Как се обичах на брега на океана!

Иска ми се това пътуване

да е алфа на ново начало,

докато още му вярвам.