„Колко хубава страна!
И богата при това!“
Щом я зърнах,
пяха всички сетива
и си рекох на ума:
„Ще я обърна
в пари в моя джоб
и ще лапам чак до гроб
като изтръгна
и последната трева
от тази хубава земя.“
Аз не бързам.

Много нощи аз не спах,
много сметки извъртях
и превърнах
фабриките ни в скрап,
нивите ни в буреняк.
Не посърнах.
Важен беше моят джоб,
че се пълнеше със скок.
(Да го прегърна).
Вече моите деца
граждани са на света.
Да! Потръгна!

Но годините летят.
Хората тук искат хляб.
Да се помръдна.
Ала хич не ми се ще.
Лично аз съм си добре.
Ще ги смъмря.
Няма що да се гневят.
Пращам ги да видят свят.
Ще ги сръгна.
Терминалът ги зове.
Щом тук те се чувстват зле,
да си тръгват.

Но отвори се проблем
и нараства всеки ден.
Сега го зърнах.
Младите са по света,
тукашните без мечта.
И послъгах...
Кой ще ме преизбере?
Как тогаз ще се краде?
С кого да тръгна?
Трябваше май за лице
гащите си аз поне
да бях си връзвал.

...

Моя страна,
моя България,
моя любов,
моя лотария.