Облича вечерта пак съботната риза

по голите тела на стихналия град.

Вали дъждът и всички сме се скрили

в дома си светъл да пребъдем пак.

Ядем пшеничния зародиш Негов,

захвърлили срама като непрана дреха,

утихва тялото и мъдър или лош,

заспива праведник до хилава химера.

Вали дъждът върху лица и вести,

изтичат тайните на всички времена.

Свалете календара и в съня нощес

надежди слепи поведете за ръка.

За веселия маргинал от камиона,

върху боклука ни събиращ своя хляб,

за него ще помоля да изсипе господ

сто гроша сребърни за оня свят.

Там мургавият да яде на воля,

да има сто различни райски благини.

И някога обиден от живота долен,

до дясното коляно боже да седи.