Неземен стих

се спуска над земята,

като ветреца тих

от дъното на небесата.

 

Събрал непобедими сили

разтърсва неподвижен тлак,

блясък воини са строили

в битка със отколешния мрак.

 

Ветрецът сее бури,

отмества стари планини,

под тях фонтаните изригват,

империи стават руини . . .

 

Стихът посреща с огън нежен,

загребва от вълшебна жар,

изсипват шепи от върха си снежен

светлия неизчерпаем дар!

 

Трептят небесните частици,

трепти стихъ̀т помежду тях,

понасят песента словесните главици,

пилее се далеч прогонения прах.

 

Вали жадуваното слово

над сухите напукани поля,

надвесва се небето ново

над стрък от напоената земя.

 

Летят крилати времената

в галоп на белите коне,

никнат във земята семената,

стихът с крилата ги зове!

 

гр. София, 31.01.2017 г.