Бездънна пропаст от грозни лъжи,
живот без слънце с фалшиво небе,
несбъднат изгрев катранено горчи,
светът в истеричен смях се тресе.
Бездушни, неми, слепи и примирени,
нехаят мидите в своите черупки,
не пулсира кръв в техните вени,
наместо сърце в гърдите им дупки.
Коварно вятърът клоните блъска,
зловеща песен шепне в листата,
ехидно ехото самовлюбено съска,
от болка луда агонизира гората.
Прехвръкват врани алчни и диви,
обсебват хищно без свян тревата,
злокобно черни, дръзко свадливи,
избождат с хъс очите на светлината.
Какво ни остава – от мъка да вием
и обезверени да скръстиме ръце,
или пък правилния път да открием,
да сбъднем истината в ново небе.