Още ли сънуваш дървета с корени  в небето,

вятърни мелници от брашно със снежни кралици,

небе с каймак потекъл от облаците

и потопил очите ми в себе си?

Прегоря залезът по устните ти,

превърна се в медена пита и осите полудяха,

кръжат наоколо и жилят стръвно тишината,

с която намокрих залъка,

за да нахраня обичта си-

онази, ходеща боса по тръните

и копнееща за рамената ти.

Овъглих спомена, превърнах го в прах,

разпилях го и сега съм вятър,

който го гони из тревите.