По-мокра съм от дъжд, по-бледа от бреза,

поникнала във високото небе.

Една сълза се плъзна по гърба

и някой ме докосваше във мрака.

Кажи ми, странниче,

кога вали дъждът

по смуглата ми кожа,

а устните са прегорели

за онази нежност,

с която само влюбен може да докосва.

Разсипвай, странниче, светулки от дланта,

та в тъмнината да поникне роза

от побледнялото от обич тяло,

а после ме покрий със белите си рамена-

да вкуся от страстта горчивия й аромат

на прецъфтели от ухания тела.