Тиха до болка, тиха до дъжд

пада сълзата по скулата бледа.

Странник е минал, донесъл е хляб,

вино и шепа надежда.

Само забравил е капката обич,

дето сълзи във окото.

Вино без обич, с хляб и надежда

някак не топли в дъжда.

А пък сълзата се плъзна по рамото

и по ръката се спусна.

стиснах я , смачках я,

но пак наболява

празното място в сърцето.