Узря снегът, поникнал във градините на вятъра,

навя земята с бели стъпки - равни, тихи,

а здрачът плъзна розовееща длан

по черната, едва набола от трева небесна пръст.

То и небето-онзи тъмен ад,

отдавна слезе на земята,

а ангелите вече са ковачи -

коват подкови на Пегаса на поетите.

И гривата на залеза се люшна, докосна ме,

опари ме, жигоса ме

със малък полумесец на челото

съм жрицата на сънищата,

в които сърните се превърнаха във вълци,

а зайците във сови,

земята е триъгълна и светла,

а слънцето от днес ще спре да свети.

Да, аз съм мракът-тежък и злонравен,

да, аз съм пътят черен и неравен,

а моето отечество е камъкът,

прораснал с корени в небето.